Дневникът на Ане Франк

Дневникът на Ане Франк

Написано от Мая Ценова
Петък, 16 Януари 2009 16:15

.

В самото начало на януари 2009, малко преди полунощ.


Работя с гръб към телевизора и слушам новините от „Ал-Джазира”. Изведнъж привичният поток на арабската реч се заменя с накъсани думи на неразбираем език. Обръщам се.

Мъж на около 40 години крещи развълнувано срещу микрофоните на арабските телевизии. На иврит. Не разбирам този език, но едва ли е нужно – пред камерите един палестински баща на три трупа показва останките на своите деца. Най-мъничкото е на около 3-4 години. Най-голямото – на около 6-7. Бащата не спира да говори – не го интересува, че арабите няма да го разберат, по-важното е да го чуят в Израел. Може би дори да го чуе онзи, който е стрелял по децата. Защото децата очевидно не са жертва на ракетни или танкови снаряди, на рухнали върху им стени.
Най-малкото има една единствена малка кръгла дупка на гърдичките – точно в сърцето. Най-голямото – две дупки, едната от които в сърцето. Средното е улучено в главата. Трескаво мисля: толкова мъничка цел едва ли може да бъде улучена толкова безпогрешно по друг начин, освен със снайпер. Но зад оптическия мерник е имало око на (човешко?) същество, което е изчаквало удобния миг, за да ликвидира – какво? Бъдещето на един човек? Бъдещето на един народ? Бъдещето на човечеството, на човечността? Така и не научавам имената им. Затова вече втора седмица, когато мислено си говоря с тях, ги наричам „моите деца”, а най-малкото е Фъстъчето… Мило мое Фъстъче! Ти не го ли видя? – човека със снайпера? Той те е видял, той те е проследил, знаел е точно колко си мъничък, безопасен, беззащитен… Какво говоря – ти не просто не би могъл да имаш представа какво е снайпер, ти едва ли си знаел, че момчетата предпочитат да играят на война и като нямат играчки пушки, се „стрелят” с пръчки. Ти да не би да си държал пръчка в ръка?

Сигурна съм, че от ада на Газа си отишъл право в рая на небето над нея. Само че ако Бог е един, и раят трябва да е един. А там няма как да не те посрещне едно малко момиче. Вярно, малко по-голямо от теб, останало завинаги на 15. Казва се Ане Франк. Дневникът й от 13-годишна, озаглавен „Задната къща”, е преведен на много много езици (нейните връстници в България го изучават в часовете по литература в училище...), има го и в моята библиотека, сред оная лично моя подборка от книги, които държа винаги да дишат някъде покрай мен… Та съдейки по този дневник, мисля си, Ане няма как да не те е потърсила, няма как да не се опита да ти бъде нещо като по-голяма сестра! А ти я попитай, Фъстъче, попитай я как дупката в сърчицето ти се вписва в думите и вълненията от нейния дневник… „Вторник, 11 април 1944 г. Кой ни е наложил това? Кой е направил нас, евреите, изключение сред другите народи? Кой ни кара така да страдаме до ден днешен? Съдбата ни е направила такива, каквито сме, но сигурно пак съдбата ще ни помогне да се изправим. Щом понасяме цялата тази мъка и все пак си оставаме евреи, един ден ще се превърнем от обречени в пример за другите. Кой знае, може би един ден ще научим света и всички народи на добро, затова и само затова трябва да страдаме.” Попитай я, Фъстъче! И я помоли да направи така, че днешните потомци на нейния народ да прочетат само нейния дневник! Но да прочетат не просто буквите…Знам, че ви възлагам непосилна за нас, човеците, задача. Но вие там, макар че си оставате завинаги деца, събирате в себе си всички времена, всички поколения, цялата човешка история в нейното минало, настояще и бъдеще. И макар че ние вас не успяхме да спасим, моля се вие нас да спасите – да ни спасите от самите нас, от това, да станем жертва на собствената си безчовечност. В това е единственото ни спасение… Амин. Мая Ценова 14.1.2009


Позволявам си да копирам това тук..без изричното съгласие на Мая, но надявам се да няма нищо против.
източник: http://www.mesbg.org

кръв

знам че не съм писал нищо за газа, хамас и израел тук за всичките тези умиращи деца, родители, мъже и жени, разрушени сгради, училища и болници, ранени войници, мъже и жени и момчета и момичета..всичкита тази кръв ме отвращава и озадачава, боли ме..мразя я..ИДВА МИ ДА Я УБИЯ!!!

Газа под дъжда





още картинки тук

Пещерата

ПЕЩЕРАТА

- Време е да си тръгвам- каза Слънцето в края на деня.

Ибрахим го погледна гневно и се върна в пещерата разочарован, като че ли беше изпуснал заек, газела или птица по време на лов. Вътре видя Аиша, която стоеше пред огледалото с весело лице и вчесвайки дългата си черна коса, пееше с глас, който се издигаше, както водата се издига в морето. Ибрахим й каза гневен:
- Престани да си оправяш косата и ми дай да ям веднага! Много съм гладен.
- Тия неща ги казвай в ресторанта- отвърна му Аиша с насмешка. – Тук няма никаква храна.
- И къде е голямото парче месо, което оставих сутринта? – попита я Ибрахим, още по-начумерен.
- Забрави ли, че и аз като теб огладнявам и ям?
- А аз какво ще ям сега?
- А аз какво да направя?- попита Аиша като продължаваше да си вчесва косата с отмерени, високомерни движения. - Ще си легнеш без да ядеш.
Лицето на Ибрахим почервеня от гняв, и тъкмо да каже нещо, когато Аиша му каза шеговито:
- Няма смисъл да се ядосваш. Сетих се как да решим проблема, така че да ти хареса. Щом си гладен и настояваш да ядеш, ето ме цялата, ако ме искаш.
- Какви ги говориш? Да те изям? Да не си мислиш че съм кръвожадно чудовище?- попита я той смаян.
- Колко пъти съм те чувала да хвалиш тялото ми. Не можеш да ме излъжеш -закачливо му отговори Аиша.
Тогава Ибрахим се нахвърли върху нея с брадвата, която носеше, избра едно парче крехко месо и го изяде сурово. След това взе това, което беше останало от тялото й и го зарови в земята пред пещерата.
Когато след няколко седмици дойде пролетта, Ибрахим забеляза, как едно растение със странна форма се появи на мястото, където беше заровил Аиша. То израстваше много бързо и накрая се превърна в дърво, което се разлисти, но не даде плод.
Веднъж духаше вятър и клоните на дървото силно се люлееха. Изведнъж от вътрешността на дървото се чу глас, който много приличаше на гласа на Аиша. Той викаше: „Ибрахим.. Ибрахим..!”
През това време Ибрахим се беше оставил в обятията на съня, но изведнъж видя Аиша, затворена в дървото, ридаеща и молеща го да я спаси. Той се събуди объркан от съня си, проклинайки всички жени. И още същия ден реши да избяга от пещерата и да отиде да живее в някой далечен град.
Един ден докато се разхождаше по една улица пълна с хора, видя една жена, която приличаше на Аиша. Устата му зейна от изненада.
Жената беше бяла, със стройна фигура. Лицето и тялото й бяха много красиви, а косата й беше дълга и черна.

- Кого виждам? Ибрахим? – попита го тя.
- Коя си ти и откъде знаеш името ми?
- Нима една жена няма да познае мъжа, с когото е живяла толкова много време?- отвърна му тя през смях.
- Ти..ти да не си Аиша?- попита я Ибрахим смаяно.
- Защо се учудваш? Аз съм Аиша, да- отвърна тя. Погледна го закачливо и добави- Не ме ли желаеш?
- Ще разбереш отговора, само ако оставим този град и отидем в пещерата.
Когато стигнаха близо до пещерата, Ибрахим видя, че дървото е изчезнало.

Така заедно с Аиша заживяха щастливо в пещерата, но тя не беше забравила постъпката му. Една нощ, докато Ибрахим спеше дълбоко, тя реши да си отмъсти, но без да го лишава от живота му. След това последва силният вик на Ибрахим, примесен с огромна болка и ужас, а през това време Аиша се смееше весело с уста, изцапана с кръв.

Загубили всичко, Аиша и Ибрахим нетърпеливо чакаха пролетта.



така това е първият ми разказ, в превод..публикувам го тук..с надеждата, као няко го прочете да го коментираа и да го плюе, за да го оправя, където трябва..
авторът е Закария Тамер, сириец, а преводачът- Аз : )
т, ако случайно го прочетете, моля коментирайтее

песента

Ихааа не знам как се се тих за тази песничка, но е много много прекраснаа

инджой

Чудеса- като за новата година

Чудесата са облечени в малки дрешки и се появяват дискретно, без да дават възможност на мнозинството да ги забележи.
Явяват ни се винаги, когато търпеливо и с надежда ги погледнем право в очите. Излизат
пред нас подвластни на ежедневието, за да ни поднесат простички неща, противоположни на тяхната същност. Сред трафика на автобусите и фирмите пред нотариусите се разхождат малко човечета, оставящи следи за своето разписание. Често предпочитаните от тях следи се откриват сред импровизираните усмивки и съчувствените погледи между съвсем непознати.
На чудесата им харесва да се проявяват чрез човешки жестове: няколко неочаквано хубави дни, ароматът на току-що изпечения хляб..или като отвориш хладилника си, да откриеш, че някой е приготвил вечерята; да вземеш чадъра си точно в деня, когато следобед ще вали; да звънне телефонът и да узнаеш веднага кой те търси; да се събудиш много рано на разсъмване и да си дадеш сметка, че ти остават още три часа сън, преди да отидеш на работа; в един обикновен работен ден някой да застане пред теб на светофара и да ти поднесе цвете; изведнъж някой да запее точно тази мелодия, която в момент а звучи в съзнанието ти; хора, които не се познават да започнат да се поздравяват в чакалнята при лекаря; да се сблъскаш неочаквано с някого, когото не си виждал с години и той да те назове с името ти; да можеш да се разхождаш по един чист плаж, без бутилки от лимонада или петна от петрол; да се погледнеш в огледалото един ден и да видиш, че не си се променил, ама никак..С всяко едно от тези неща, и с всички тях заедно, трябва да бъдем много внимателни, защото те са нещата, които нашите чудеса обичат да вършат незабележимо..








имало едно време една година, в която той се опитал да започне да вписва болката от радостта си и радостта от болката си на едно и също място..къде се получило, къде- не, това ще бъде петдесет и седмият му опит..имало едно време една година, в която той започнал вместо да се опитва, да преписва от опитите на другите..

имало едно време една година, в която целият му живот се променил, а то не е ли така с всички години..имало едно време една година, в която се сбъдвали пожеланията от баницата, в която той успял да постигне голяма част от поставената си цел, а не му ли беше дошло всъщност времето вече..

имало едно време една година, в която той интимничал за пръв път с хора..и те до един се оказали хубави..имало едно време една година, в която пропътувал хиляди километра с раница и размахван палец, в която посетил четири държави, запознал се с много красиви хора, започнал да свири, да прави кукли..

имало едно време една година, в която за два дни той живял чисто гол..и било уникално прекрасно..

имало едно време една година, в която се опитал поне за малко да бъде в мир със себе си..но за също толкова мъничко успял..а не е ли точно с това някак по-пълна била тази година?